Посетете уеб страниците
  на нашите Партньори:

  Jagd&Angelreisen weltweit
  Hubertus - Jagdreisen
  Globus - Jagdreisen
  Jagdbüro G. Kahle
  Espacaza

Природата, климатът, добрата популация и непрекъснатите грижи за опазването на дивеча са предпоставката за трофеи от най-добро качество в България.

БЛАГОРОДЕН ЕЛЕН – CERVUS ELAPHUS L.

Благородният елен е основен вид дивеч за нашата страна. Елените ни са с много добри трофейни качества. Четири трофея от елени, добити в България са световни рекорди. Средното тегло на трофея на зрял мъжкар е около 8 - 9 кг в равнините и 6 - 7 кг в планините. В североизточна България обаче има ловни стопанства, в които се отстрелват доста екземпляри с тегло на трофеите 10 и над 10 кг. Ловът през брачния период е истинско преживяване за ловеца. Много успешен е и зимният лов на благороден елен от чакало.

Национален рекорд – 273,60 CIC / 1989, Силистра.

Мъжките елени (рогачите) имат плътни рога, които сменят всяка година. Женските(кошутите) са без рога. Козината през лятото е червенокафява, а през зимата - сива. Около опашката и по задните крака, козината е мръснобяла до кремава и образува т.нар. "огледало". С увеличаването на възрастта по врата на мъжките индивиди израстват дълги черни косми, които образуват грива. Теленцата при раждането си са покрити със светли петна, които личат до есента. Теглото на рогачите е от 150 до 250кг.. а на кошутитте - от 80 до 120кг.
       Благородният елен се среща в почти всички наши планини, в Предбалкана и в горите на Североизточна България. Кошутите, теленцата и част от младите рогачи прекарват зимата на стада, които се разпадат през пролетта, преди раждането на малките. Останалите мъжкари прекарват зимата и лятото сами или на групи. Силните рогачи сменят рогата си през февроари-март, а по-малките и по-слабите - през април-май. Новите рога израстват за около 4 месеца. При растежа те са покрити с добре кръвоснабдена кожица, която след израстването на рогата изсъхва. през юли август рогачите търкат рогата си по дърветата и обелват сухата кожа(ликото).
       Елените се хранят привечер, през ноща и рано сутрин. В тихите и спокойни места за кратко време пасат и презденя, а през останалото време почиват и преживят. Те използват растителна храна - трева, листа и клонки от дървесни и храстови видове, културни растения, жълъди, горски семена и плодове. През зимата с охота се хранят с къпини, малини, зеленика, трепетлика, ива и др. Някои елени се пристрастяват и белят кора от младите дръвчета от ела, смърч и бял бор.
       Кошутите са полово зрели на 2 години. Мъжките са годни и могат да оплождат след 3-та година, но всъщност в размножаването участват след като навършат 5-6 години. Брачният период на елена започва към 20-25 август в по-южните и по-топли райони, а в планинските места - през първата половина на септември и продължава около един месец. Силните рогачи събират около себе си 4-5, а понякога и повече кошути, които ревниво пазят, докато ги оплодят. По време на сватбуването мъжките реват, като особено активен е ревът им сутрин и привечер. През брачният период рогачите почти не се хранят, а само пият вода и се калят, поради което отслабват много. След сватбуването мъжкарите се оттеглят в глухи места, започват да се хранят интензивно и бързо се подготвят за зимата.
       Бременноста на кошутите продължава около 8 месеца и в края на май и началото на юни те раждат по 1, рядко по 2 теленца, които бързо укрепват и след няколко дни вече могат да следват майка си. Неприятели на елените са вълците. Телетата могат да станат жертва и на по-дребни хищници както и на някои едри грабливи птици.
      

ЕЛЕН - ЛОПАТАР – CERVUS DAMA L.

Естествената среда в отделните ловни стопанства и благоприятните климатични условия осигуряват доброто развитие на елена лопатар в България. Много ловци вече са се убедили, че брачният период при лопатара също е много силно въздействащо преживяване. Мъжкарите реват цял ден, без да спират и са непрекъснато в движение. Средното тегло на трофеите възлиза на 3 кг. В някои ловни стопанства /напр. Воден/ обаче се отстрелват и лопатари с тегло на трофея 4 до 5 кг.

Национален рекорд – 207,59 CIC / 1984, Воден

Еленът лопатар (Dama dama) е тревопасен  бозайник от разред Чифтокопитни (Artiodactyla). Рогата му са разширени накрая във вид на лопати, като от задната им страна излизат по 7 – 9 израстъка. Напред от главното стъбло са насочени още 2 израстъка. Женските индивиди нямат рога. Тялото му достига дължина около 140 см и височина до 90 см. Мъжките достигат тегло до 100 кг. Космената покривка на гърба е тъмнокафява с бели овални петна и едри тъмни ивици по средата. Отстрани и по корема е по-светла. През лятото тя е ръждивокафява, а през зимата почти сива. Възможно е да се срещнат бели  (албиноси) и черни лопатари.

В диво състояние се среща по югозападното крайбрежие на Мраморно море, южното на Мала Азия и в Северозападна Африка. Обитава равнинни и слабо хълмисти широколистни гори с обширни поляни, като предпочита окрайнините им. Живее на стада от няколко женски с малките, а мъжките живеят отделно. Достига 20 – 25 годишна възраст. Храни се с тревиста, дървесна и храстова растителност.

Брачният период е обикновенно през втората половина на октомври. Бременността трае 8 месеца. Ражда 1 –2 малки, които бозаят 3 – 4 месеца. Достигат полова зрелост след 2 години.

СЪРНА – CAPREOLUS CAPREOLUS L.

Сърната е разпространена във всички части на страната ни. В последно време броят им се въстановява. Средното тегло на трофеите при сръндака е около 300 - 350 грама. Често обаче се отстрелват екземпляри с трофеи с тегло над 400 г. Ловът е най-успешен през май и юни докато гората още не се е разлистила и тревите не са станали твърде високи. Брачният период е обикновено в края на юли.

Национален рекорд – 180,90 CIC / 1980, Старо Оряхово

Сърните са средно големи тревопасни бозайници от разред Чифтокопитни (Artiodactyla). Широко разпространени в нашата страна и обичаен ловен обект.Живее в по-северните части на Европа.

Само мъжките екземпляри притежават рога - къси и изправени. През зимата мъжките губят рогата си, но на пролет за новия размножителен сезон израстван отново. Когато започват да израстват, новите рога са покрити със слой от тънка кожа, който постепенно изчезва, при загуба на кожното кръвообращение. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони - златисто-червеникаво през лятото, но през зимният период потъмнява до кафяво и дори черно с по-светли коремни части.

Сърната е относително малка по размери в сравнение с други представители на семейство Плътнороги. Дължина на тялото от 95 до 135 cm, ширина в предните крайници 65 - 75 cm и общо тегло между 15 и 30 , но и до 35 kg. Опашката е къса (2 - 3 cm), труднозабележима или липсва. Първите и вторите рога са неразклонени, между 5 и 12 cm, докато при възрастните сръндаци достигат от 20 до 28 cm, често завършващи с два или три, рядко четири върха. Рогата са на няколко основни форми, като най-красиви са лировидните.

ДИВА СВИНЯ – SUS SCROFA L.

Благодарение на големия брой диви свине в планините и горите, България предлага изключително добра възможност за отстрел на особено добри трофеи. В никоя друга европейска страна няма толкова едри женски екземпляри, каквито има у нас. Да бъде отстрелян глиган с трофей над 20 см е ежедневие у нас. Такива трофеи са дар от българската природа. Голямият дял широколистни гори, ловните стопанства с големи площи, където през зимата не е мразовито са добра предпоставка за дивеча. Особено успешен е ловът от чакало през зимните месеци.

В определени стопанства организираме също и гонки. За 2 до 3 ловни дни се отстрелват до 30 диви прасета. На ден се организират по 3 до 5 гонки.

Национален рекорд – 158,20 CIC / 1986, Кормисош

Дивите свине се отличават с набито, масивно тяло, с клиновидна глава. Козината им е четинеста, а окраската варира от тъмно кафява до охра. Прасенцата са светли, с тъмнокафяви надлъжни ивици. Дължината на тялото е 160 - 180 см, а при женската 150-160 см. Теглото им варира в много широки граници. Възрастните и охранени глигани у нас са 160 - 220 кг., а женските 110 - 140 кг. За разлика от елените, вторият и петият пръст на задните копита се отпечатват почти винаги отстрани на третия и четвъртия. Често се получава застъпване и задните копита се отпечатват едно зад друго.

Дивите свине се чешат по дърветата – обикновено борове, като изтриват кората им до 1 метър височина. Активни са през деня и нощта, имат добре развит слух и много добре развито осезание и вкус. Могат да различават вкуса на различни сортове картофи.

Живеят на семейни групи, а възрастните глигани – по единично, освен в периода на чифтосването. Дивата свиня сватбува ноември - декември. Опрасването е в края на март - април. Женската ражда обикновено 3-6 малки. Дивата свиня е една от най-грижовните майки в природата. Особено внимание тя отделя на малките си в оучението да бъдат предпазливи. В този период тя е твърде агресивна, защитавайки ги.

Всеядни са, но в менюто им преобладава растителната храна. Естествените неприятели на дивата свиня са вълците, чакалите и скитащите кучета, като жертва стават най-вече приплодите.

МУФЛОН – OVIS MUSIMON PALL.

Успешно аклиматизиран на много места, включително и в България. Предтеча е на  домашната овца, с която последните генетични изследвания дори обединяват в един вид. Преди десетилетия муфлонът идва в България от Централна Европа и тук за радост развива добра популация. Най-доброто време за лов е през ноември по време на брачния период и през зимата, когато има сняг. Борбите през брачния период са неповторимо преживяване. За препоръчване е комбинацията с лов на глиган от чакало.

Средната дължина на трофеите през последните години е около 75 см. Ние обаче имаме няколко стопанства, в които се срещат муфлони с дължина на рогата над 80 см.

Национален рекорд – 222,45 CIC / 1979, Воден

Муфлонът е среден по размери тревопасен бозайник от разредЧифтокопитни (Artiodactyla). Дължина на тялото - 120 см женските и 135 см мъжките, височина на холката - 70 см женските и 88 см мъжките, тегло - 25-40 кг женските и 35-55 мъжките, дължина на опашката - 3-6 см. Има силно изразен полов диморфизъм. Мъжките имат големи, силни и извити назад рога, а женските или нямат или имат съвсем малки и леко извити назад. Обитава скалисти райони, гори и планини.

Придвижва се и скачат с голяма ловкост. Живеят най-често на стада предвождани пасивно от някоя по-възрастна женска. Мъжките често заемат определени територии, които маркират със специални жлези в основата на рогата си. Хранят се с всякаква храна от растителен произход - трева, храсти, мъх, лишеи, корени.

Брачният период е през ноември. Бременността трае около 5 месеца. Женските раждат 1 рядко 2 малки с тегло обикновено около 2 кг, които веднага могат да следват майка си.

ДИВА КОЗА – RUPICAPRA RUPICAPRA L.

Ловът на дива коза е много емоционален. Ловува се изключително на ход чрез издебване и е свързан с добра кондиция, тъй като този вид обитава високите планини със субалпийски характер. В Родопите и Стара планина , но също така и в Рила и Пирин има не много големи, но здрави популации от този вид, които обещават много добри трофеи. Средната големина на трофеите възлиза на 90 – 95 CIC. За съжаление в момента разрешителните се издават в Министерство на околната среда (МОС), а това се случва доста мудно.

Дивата коза се отличава с червеникаво-кафява козина, която през зимата става тъмно кафява. Оцветяването на муцуната е черно-бяло, а по целия гръб има характерна черна ивица. Мъжките екземпляри са по-едри от женските. Дължинате на тялото е 110-135 см, височина при холката — 75-90 см., тегло — 35-50 кг (мъжкия) и 30-42 кг (женската), дължина на опашката — 3-4 см. Половият диморфизъм е много слабо изразен. И двата пола имат рога, които са сравнително къси и куковидно извити накрая. Всяка година се образува по един пръстен, като по този начин може да се определи възрастта на дадения индивид. При мъжките те са по-големи и силно извити, върхът им е насочен надолу, за разлика от женските, при които той най-често е обърнат назад. Стъпките са успоредни при спокойно ходене, а при бягане върховете им са раздалечени.  Дивата коза е активна през деня, катери се по скалите и, разбира се, скача много добре. При опасност мъжките издават свирещи звуци, а женските и малките общуват помежду си чрез блеене – точно като домашните кози. В късната есен се провеждат турнирите за овладяване на женските. Мъжките застават странично един на друг и се опитват да се сплашат, кратките периоди на сблъскване с рога се редуват с гонитба по скалите. Мъжките привличат женските със силната си мускусна миризма.

Дивата коза сватбува през ноември - декември. Полова зрялост настъпва на 2,5 (при женските) или 3,5 - 4 (при мъжките) годишна възраст. По време на размножителния период, мъжките заемат определена територия, която маркират със секрет от основата на рогата си, който натриват на ключови места. Ако се появи съперник, собственикът на територията започва демонстративно да трие рогата си в най-близкия храст,ако това не помогне, уринира по границата на територията си. Срещата най-накрая често завършва с битка, в която рогата се превръщат в опасно оръжие. В природата рядко се стига до сериозни нараняваня по време на тези битки, за разлика от отглежданите на затворено диви кози, при които победеният няма пространство за бягство и често бива наранен сериозно от победителя.Бременността трае около 25-27 седмици. Ражда се едно, много рядко две малки. Малко преди раждането женските се отделят от стадото и раждат в някое закрито място, обградено от няколко борови дървета. Малките се раждат напълно развити и могат да се придвижват самостоятелно. Кърменето трае около 6 месеца, но малките много преди това започват да се хранят с растителна храна.

КАФЯВА МЕЧКА – URSUS ARCTOS L.

Мечката е сравнително рядък хищник, поради което ловът и е много ограничен и става със специално разрешение, включително и за мечките стръвници. Разрешенията сe издават както и при  дивата коза в  МОС. Въпреки това наличността на мечки в България е много добра от гледна точка на ловеца. Кафявата мечка обаче е разпространена само в определени планини и малко стопанства имат мечки, с разрешение за отстрел. Това е и причината стопанствата да продават само трофеи около 400 CIC. При добра подготовка ловът е сигурен. Най-често се поставя примамка. Най-доброто време за лов е през пролетта, когато мечката е изгладняла и интензивно търси храна да се възстанови след зимния сън. Тогава шансовете са почти 100%. През есента в краят на ноември също е много добро време.

Мечката е едро животно. На дължина достига до 2м. Масата и е от 150 до 250кг., а старите охранени индивиди тежат и повече. Тя стъпва на цяло стъпало и затова движението и на пръв поглед изглежда тромаво. Цветът на козината и е кафявожълт, но при някои индивиди е по-тъмен. Има къса опашкаи къси, заоблени уши.
       Разпространена е в Рила, Пирин, Родопите, Средна Стара планина, Витоша и др.
       Мечката е типичен горски вид. Обитава обширните горски комплекси.
       В тихите и спокойни места тя броди през цялото денонощие. Старите мечки търсят храната си привечер и през нощта. През зимата ляга в предварително приготвена бърлога - дупки в скалите, под корените на изкъртени дървета и др. Преди да легне, тя запущва всички дупки, с изключение на входа. Понякога си прави легло и зимува на открито. Сънят на мечката не е дълбок, тя се буди лесно и при безпокоене напуска бърлогата си. Преди да легнат, мечките се охранват добре. Ако не са натрупали мазнини, те бродят и през зимата. Такива мечки са опасни и за човека.
       Мечката е всеядно животно. Храни се с зелени части на растенията, сочна трева, плодове, насекоми и др. Някои индивиди се пристрастяват към месо и нападат дивеча и домашните животни. Ловуват главно чрез издебване. Остатъците от жертвата затрупват с клони и камъни. През следващите нощи идват отново да се хранят със скритата мърша. Такива мечки се наричат стръвници.
       Сватбуването на мечката е през май-юни. Бременноста продължава 7 месеца и през януари, по време на зимния сън, женската ражда 1-2 слепи мечета. Те тежат от 300 до 500г, покрити са с редки косми и отначало растат много бавно. Проглеждат на 30-я ден. През пролетта излизат от бърлогата заедно с майка си и укрепват много бързо. Майката ги кърми 5 месеца, но ги води със себе си почти 2 години. Мечката ражда веднъж на 2 години.
       

ГЛУХАР – TETRAO UROGALLUS L.

Ловът на глухар в България можем да се характеризира като почти 100% сигурен. Най-много представители на този вид се срещат в Родопите, но също и в някои стопанства на Рила, Пирин и Сара планина. Времето за лов е кратко - 25 дни през брачния период. Ловът е изключително емоционален.

Глухарят е голям колкото пуяк. Мъжкият има тъмно оперение. Кожата по "веждите" е без пера и е кървавочервена на цвят. Главата, гърбът и слабините са кестенявокафяви с дребни черни напречни рисунки. Гушата и гърдите са черни със зеленикав метален блясък. Крилата са черни, а опашката - закръглена. Опашните пера са черни с белезникави петна в средната част. Женската е по-дребна – с размерите на кокошка. Тя има ръждивокафяво оперение, изпъстрено с по-светли ивици и петна. Младите екземпляри приличат на женската. Глухарят е постоянна птица. Не сменя местообитанието си. Среща се в иглолистните и смесени гори на нашите планини.

Размножителният период започва обикновено през април, но понякога и в края на март. Тогава мъжките  токуват. Те избират хоризонтални клони на изсъхнали дървета и сутрин, 2-3 часа преди изгрев, започват да пеят. Когато на едно токовище се съберат две мъжки птици, те започват борба, докато единият победи и прогони противника си. Глухарят е предпазлива птица, но когато мъжкият пее, той не чува. Женската прави гнездото на земята сред висока растителност. Храната на глухаря е разнообразна - семена, листа, пъпки на дървета, червейчета, боровинки, малини, къпини и жълъд. През зимата се храни предимно с иглолистни листа. За да спомогне смилането им, поглъща камъчета (гастролити).

ХИЩНИЦИ

Този лов най-често е според случая. При лов на гонки разбира се, се отстрелват няколко лисици и чакали. Напоследък се организират хайки, особено след затваряне на ловния сезон през януари. Безспорно най-атрактивен и желан трофей е вълка. Целенасочено за вълк се ловува най-вече през зимата чрез залагане на стръв, при това шансовете на някои места са добри.

Козината на вълка през зимата е гъста, по гърба е сивожълтеникава, а по корема по-светла. През лятото тя е по-къса, по-рядка и с червеникъв оттенък. Опашката му е дълга и пухкава. Когато стои на едно място или се движи бавно, опашката виси надолу. Когато бяга бързо, тя е повдигната, но никога по-високо от тялото. При страх я прибира между задните си крака. Вълкът тежи 50-55кг., но се срещат и по-едри индивиди. Вълкът е разпространен в Европа (без западната и част), Азия и Северна Америка. У нас се среща в почти всички планини, но численноста му е променлива. Най-често се задържа там, където може да намери храна - около пасищата, в районите богати на дивеч. Ловува вечер и презноща, но когато обучава малките си, ловува и денем. През зимата се събира на глутници, които скитат от едно място на друго. За едно денонощие вълците изминават по 60-70 км., а в отделни случаи дори два пъти повече. Вълците от глутницата се движат във верига и всички стъпват в стъпкитв на водача. При ловуване се разпръсват във ветрило, като се стремят да обграждат жертвата си. Много често глутницата се разделя, като част от нея преследва животното, а друга се стреми да направи засада. Вълкът напада всички видове дивеч и домашни животни. Отбелязани са случаи, когато вълчи глутници са нападнали дори и мечка. 
       Вълкът е много издръжлив и може да гладува дълго, без да загуби физическата си сила. При възможност убива много повече животни, отколкото може да изяде. Нормално изяжда около 3кг. месо, но когато е гладувал - много повече.
       Вълците сватбуват най-често през февруари. Образуват семейни двойки. Всяко семейство има свой ловен район. Женската ражда след 65 дневна бременност средно от 4 до 8 малки в подходящо леговище, което винаги е близо до вода. Леговищата на вълците най-често са в дупки, под корените на стари дървета и други места, където малките са добре зажитени. Те поглеждат след 13-я ден. За тях се грижат двамата родители, които отначало ги хранят с месо, което повръщат, а по-късно им носят части от плячката или цели животни. След израстването, малките започват да ловуват заедно с реодителите си. Вълкът е опасен хищник, затова численноста му трябва системно да се регулира, без да се унищожава напълно.

ПЕРНАТ ДИВЕЧ

Това, което не е познато, е че в България има много добре стопанисвани райони, богати на пернат дивеч. Редица стопанства организират вече отлично лов на фазани, яребици и кеклици.  Много добър е и ловът на гълъби в края на август, особено в североизточна България. Друг заслужаващ внимание лов е този на горски бекас през октомври и ноември. Особено успешен е той по нашия черноморски бряг. Много често, успоредно с пернатите могат да се ловуват и зайци.

back